Пол Вилемс размива границите между дискурсивното, наративното и поетичното, за да ангажира читателя в раждането на едно литературно произведение, неотделимо от “цивилизацията на книгата в градината на поезията” и мъдростта на самия живот.
С риск на накърня фенските ви чувства – знаете ли как се пишат многотомните фентъзита, или поне повечето? Авторът пише 200-300 страници основна сюжетна линия, а след него армия сътрудници се заема да разбработи второстепенните приключения, облеклата на героините, оръжията на героите, битките и каквото се сетите – всичко внимателно форматирано според стила на автора, чието име краси корицата и продава томовете. И това далеч не важи само за фентъзитата, естествено – литературните роби са навсякъде и съмнение в това няма – четем колективни писания, но повечето им автори завинаги ще останат скрити. Те са писателите под наем или направо литературните роби, както също се наричат.
”Писател под наем” е роман за приключенията на един такъв, а авторът е забулен в тайнственост: според издателството е популярен писател, който обаче не подписва дори собствените си произведения, камо ли тези, които пише, дописва или прекроява из основи, за да станат четивни. Книгата е горчив и ироничен вик срещу наложилата се система на изсмукване на таланта на мнозина талантливи автори, които обаче никога няма да получат признание по една или друга причина. Вместо това те се бъхтат над писанията на всякакви бездарници, имали щастието да са “продаваеми” като физиономия, като известност в друга сфера или нещо подобно. Разбира се, тук акцентът е основно върху безбройните автобиографии, които се моткат по книжарските лавици, от които едва ли има изобщо някоя, писана без помощта – или дори решителния принос – на литературен роб. Но според автора едва 20% от книгите, излизащи на френски, са самостоятелни произведения и това вече звучи много сериозно.
Не мога да не се замисля какво е положението и на нашия пазар, където поне за една силно рекламирана авторка май е сигурно, че далеч не пише сама творбите си. И в рамките на шегата (или не) у нас май по-голям проблем е егото и графоманията, а не използването на помощта на писатели под наем. Ако използваха, може би щяхме да четем по-хубави книги, но в немалко случаи тук дори иначе задължителната редакторска намеса е приемана с враждебност и като кощунство. (Дори само бегло ще спомена езотерично-конспирационните автори, които не са сами в главите си, но това не е съавторство, а невменяемост. Освен когато пишат измишльотини от елементарна алчност – тогава е гнусно.)
Романът е красив и кратък, оформен прекрасно от малкото издателство “Библиоскоп”. Да, може да се каже, че част от лицата и примерите вътре бяха неразпознаваеми за мен, но това не попречи да харесам книгата, точно както се случи и с друга знакова за мен книжка – “Професия читател” на Бернар Пиво.
Същинската стойност на тази книга за мен е в последните страници – там анонимният автор описва с много силни, много страстни думи какво се случва в света на книгоиздаването и наистина има страхотни пасажи, неслучайно Николета Руева, която ми подари книгата за третия рожден ден на блога, сподели, че нейното копие е пълно с подчертавания.
Ще цитирам само няколко, и то откъслечено:
Мълниеносните успехи на млади писателки с елементарен стил вдъхват големи надежди за слава у хиляди красиви, но празни глави. Издателите, които се страхуват да не изтърват шанса си, най-непоколебимо се възползват от този неизчерпаем източник. Тъй като ставаше все по-очевидно, че външният вид на автора, неговата харизма и най-вече способността му да налага определен медиен образ са важни колкото съдържанието на книгата (ако не и по-важни), имаше опасност играта да се превърне в покер, при който на играчите са раздадени най-слабите карти.
Внезапната смърт на словото, също така мълниеносна, както при кърмачето, настъпваше след триминутно четене и оставяше след себе си усещането за абсолютна празнота.
Не след дълго книгите ще се печатат направо от дискетата на авторите с техните грешки и нелепици. Публиката вече е свикнала с печатните грешки и глупавите изрази във всекидневниците. Крайно ненадеждните електронни коректори заместиха редакторите от плът и кръв, които зорко бдяха над коректурите.
Мисля, че през последните години читателите значително се промениха. Навремето хората бяха очаровани от съдържанието на книгата, а не от нейния автор, макар че имаха представа от неговата биография. Персонажите от фабулата бяха единствените герои. Днес публиката търси кумири, а ако няма такива – поне събития. Култът към идолите и манията за чествания изместиха традиционните литературни стойности.
Книги по актуални теми, разкрития за скандали, снобски романи или провокационни разкази на гротескни нимфоманки съставляват основна част от съвременния издателски фонд.
Огромна част от публиката се интересува от своите идоли. Ако й разкрием на каква манипулация е станала жертва, тя така ще се фрустрира, че има опасност да изхвърли телевизорите през прозореца или да прати книжарите по дяволите. Идолът е напълно завършен, безкрайно надарен образ. Неговите обожатели никога няма да приемат мисълта, че един непознат, изолиран в тайното си всекидневие, би могъл да окаже и най-малката помощ на дадена книга. Ако този унищожител на слава им попадне в ръцете, те без никакво съмнение ще го нарежат на парченца, ще му откъснат ушите и опашката като на бик, мъчейки се да го опровергаят.
Ще спра тук, има още чудесни откъси. За пореден път книга за книгите ме впечатлява, както се случи с гореспоменатата “Професия писател” и “Като роман” на Пенак, също подарък от Ники, нямам думи да изразя благодарността си.
Покрай честванията на разни важни дати попаднах на една статия за книгата на Тодор Живков: „Тодор Живков – срещу някои лъжи“. Стана ми любопитно, че Живков е написал книга през периода, в който вече не беше „шеф“. Само че, със зачитането в статията установих, че нещата не са такива каквито изглеждат. За автор наистина е посочен бившият държавен глава и в справките за книгата в нета не пише друго име. Но от самата статия става ясно, че пръст в тази творба има и един журналист – Невена Шевалиева.
Това някак си плачеше да ви разкажа за последната книга, която прочетох – „Писател под наем“, на ново-новеничкото издателство Библиоскоп.
Сюжетът накратко – млад човек, белгиец по произход, с литературни заложби, но и неизвестен и без връзки, решава да пробва късмета си в литературната сфера. И то не къде да е, а на широкия френски книжен пазар. Но се оказва, че нещата хич не са такива каквито изглеждат и не винаги (да не кажем почти никога) се издават талантливите писатели. На практика те биват привлечени за това да направят книгите на други, ИЗВЕСТНИ хора, интересни, четивни и най-вече – продаваеми.
Нашият герой се присъединява към нещо, което тук не е широко известно като понятие, но започва да си проправя път, а на запад си е практика – армията на литературните роби.
Това са хората обречени да останат в сянката, колкото и добре да владеят перото, хората, който ще шлайфат в кабинетите си прости камъни докато те станат диаманти.
А камъните?!
Чели ли сте „автобиографиите“ на Азис, на Силви Вартан, или Жак Ширак? Или на престъпници на подсъдимата скамейка като О Джей Симпсън? Мислите ли, че имат време да напишат дебелите си книжки? А вярвате ли, че имат писателски качества?
Въпреки, че са се подписали под издадените си томове, на средностатистическия, интелигентен читател може да му е ясно, а може пък и да не е, че отговорите на тези въпроси до един са „НЕ“. Истината е, че зад тези приковаващи вниманието книги с известни автори стои един мъничък литературен роб, понякога двама или цял отбор, които поемат смешните размисли на едни мислещи се за велики хора и ги привеждат в един наистина качествен продукт… и най-важното – продаваем.
Книгата, за която искам да ви разкажа е подписана от… Аноним. Авторът не е искал да се подпише под това, което е написал, но не защото не е истина написаното, а защото както и в случая с книгата на Живков става въпрос за една машина за пари, която гледа да стои в сянка. А понеже сме малка страна и малък пазар, по-често разбираме, че на автора е било помогнато (на Живков е помагала г-жа Шевалиева, на Азис – Ваня Щерева, за която лично аз се чудя, кой ѝ помага 😉 ). Но това не стои така на големите пазари, където се разиграват и големите пари. От разказа на Аноним ще откриете, че от книгите, които излизат годишно на френския книжен пазар само двадесет процента (20 %), са истински автентични книги и това, което четете е написано действително от човека, който е посочен като автор. Останалите осемдесет процента, са това, за което се разказва в книгата.
В „Писател под наем“ Аноним разказва живота си накратко, но и богато. Описва попадането си в книгоиздателската мелачка. Среща ни с някои от клиентите си, които за мое учудване далеч не са само известните и богатите. Ще разберете кой иска да пише книги, кой жъне успехи от „своите“ произведения и дали е тъжно да си литературен роб, когато все пак си осребрил робството си.
Ще цитирам още веднъж статията за Живков:
„В кратка биографична справка, подписана лично от Шевалиева, журналистката разказва как през 1992 година е била потърсена лично от Тодор Живков, който й предложил да работи за него като консултант, редактор и сътрудник. След като написва последната дума на Тато през 1995 година, приключва съвместната си работа с него.“
Ако не знаете – това е т.нар. литературно робство, това представлява литературния роб, ghostwriter или nègre littéraire – както виждате професия съществуваща по света и у нас. Но цитата показва, само положителната страна на работата, защото тя, в повечето случаи, далеч не е толкова лека.
Писателите под наем вършат невъобразими неща, за да можем ние – читателите да получаваме това което искаме, а във времената на Биг Брадър масовият читател иска мемоарите на Джони Деп в деня в който излиза „Карибски пирати n“ или изповедта на онзи американец, който е отвлякъл и изнасилвал момиче в продължение на 20-30 години и да ги чете в дивана докато слуша по новините каква присъда е била произнесена днес.
„Писател под наем“ е една интригуваща книга, която се чете на един дъх, хваща те за гърлото и те кара да се замислиш за качеството и цената, на книгите, към които посягаш, финансовите и морални. Весела, но по-често тъжна книга, може би защото просто такъв е живота.
Ако ви се прииска да прочетете „Писател под наем“, можете да я намерите тук, тук и в книжарниците около вас.
книгата е просто уникална! най-доброто, което съм чела от много време насам – премерен хумор, страхотен стил и добра работа от страна на българските издатели : )
