Някои фигури в световната история оставят неизличим отпечатък. Днес още са все така обаятелни и загадъчни. Павел Павлов нерядко тръгва по техните дири. Години наред те не му дават покой. В техните образи той търси отговори на вечните си въпроси.

 Един от образите, които изпълват дните и нощите на автора, е Франсоа Вийон – „необесеният обесник“, „греховният поет“. На него е посветена пиесата Костеливият орех. На другия полюс е пиесата Градината и плевелите, в която „авторът избира образцовия според него човек в лицето на Епикур с мечтата да го направи спътник и приятел на нашето време“.

 И двете ни дават отговори на въпроса „как и защо се разминават привидностите със същностите“. Затова с тази книга „ще се чувствате добре. Тук удоволствието е висше благо“.

–

Костеливият орех е много хубава пиеса, написана от талантлив, умен, искрен драматург. С одухотвореност, с душевност на поет. Поетическото извисяване се сблъсква с жестокостите на това странно чудо живот, с бруталността, вечна, неизменна на човешките нрави. Колкото авторът е бунтар, толкова е и нараним и крехък. Пиесата изцяло отразява личността на автора. Деликатност на чувствата, асоциациите. Естетстване. Изисканост! И тази вътрешна хармония, без която е невъзможно написването на Костеливият орех.

Николай Люцканов

–

Каквото и да разбираме днес под понятието епикурейство, Павел Павлов ни предлага своята друга, уникална гледна точка. В пиесата му Градината и плевелите оживяват два безсмъртни образа от Античността – на философа Епикур и на най-прочутата в историята хетера, Фрина. Героите се сблъскват с безвремието и задкулисието на своята епоха в търсене на щастието и удоволствието, но постигнати от незаробения дух, от вътрешно свободния, от човека, който сам може да избира пътя си. Това прави Епикур „приятел и на нашето време“.