С двете си пиеси, включени в настоящия том – Братя Шение или Гилотината и Страстната неделя или Заверата 1835 – Павел Павлов ни връща във времената на революциите – и успелите, и несъстоялите се. Най-точно обобщава мястото им в историята монологът на Андре Шение (II сцена): Понякога съм слисан от парадоксите на Историята… Парадоксални стечения на непредвидими обстоятелства може да се открият само в хастара на Историята. Прекрасните времена на древността нивга няма да възкръснат. Това са били величави републики. Героите на ония времена не са били пошли хорица като нашите съвременници. И се питам дали сме дорасли за такава република. Тези думи отлично допълва прекрасната представа за Историята, създавана от картината на Николаос Гизис на корицата.
Балканите са размирни. Гърция е свободна, Сърбия е извоювала автономия и идва нашият ред. Купува се оръжие, дават се заверски клетви, чака се външна помощ, свободата започва да се мержелее пред погледа и вече не изглежда мираж. Не всяка революция успява. Но всяка има своя Юда. Дори на Великден. Започва поредната много дълга нощ за робите. „Няма ли най-сетне да се раздени, Господьо?“
Революцията е успяла, но триумвиратът се разпада, а гилотината е ненаситна. Светът става все по-контрастен. Шарлот Корде убива Марат и позволява да нарисуват предсмъртния й портрет. Осъденият на смърт Андре Шение остава докрай верен на музите и на ешафода рецитира Расин. А един потомствен палач с меко сърце свири на цигулка… „Прекрасното и презряното се сблъскват, за да се унищожат взаимно“.
